Първото ми детско разочарование дойде от човека, който най-много обичах  – баба ми.

Баба ми беше прекрасен човек и на мен ми беше много хубаво с нея. Не ме разбирайте погрешно – нямам никакви причини да се оплаквам от отношението и към мен, от характера и или пък от това как ме е гледала през ваканциите. Умирах да съм на село с нея и приятелчетата от махалата. Всеки уикенд прекаран в града ме депресираше и изпълваше с гняв към родителите ми. Почти всеки ден прекаран в училище ме отегчаваше, а някои предмети и учители особено опъваха нервите ми. Нямах кой знае какви приятели сред съучениците си. Сега, ако трябва да определя – бях доста срамежлив, неуверен аутсайдер със смешни очила. Това що се отнася до града. На село нещата стояха различно – там бях свободна, дива, уверена и весела.

Освен игрите навън обаче, там започнах и да чета книги. И досега се чудя дали мама ми донасяше книги от библиотеката, само защото имах задължителни за четене или аз съм я молила. Не си се спомням от преди да започна да чета, за да разбера какво ме е накарало да започна.

Тогава книгите отровиха съзнанието и въображението ми.

И идваме до разочарованието.

Освен, че обичах да се ровя из мазето, за да търся съкровища от младините на баба – като литака в скрина, ризите и, мънистата и и другите старовремски джаджи, които вече напълно съм забравила, много ми се искаше баба да ми разказва за онова време.

Карах я вечер да ми разказва за себе си, за дядо, за това, което са правили през свободното си време, когато са били млади.

И тя се опитваше, споделяше някои .... факти, но .... не умееше да разказва.

Не знам дали не си спомняше всичко, дали не са били твърде еднообразни дните и и да е считала, че няма какво толкова да се разказва или .... просто е нямала дар слово жената. Тя определено не беше Андерсен или .... Астрид и ..... това ме разочароваше.

Оттогава мечтая аз да се науча да разказвам увлекателно.

 

Само дано да има кой да слуша, когато сбъдна мечтата си :)

Е, не я съди строго жената! Може и да не е била Андерсен, но е влагала в тези разкази нещо много повече от талант. Влагала е душата си. И точно за това, най-вероятно мисълта и не е течала гладко, а разказът й е бил някак накъсан. Защото е бил изпълнен с емоции. Докато е разказвала тя се е вращала назад в спомените си и това няма как да не се е отразило. Едно е да разказваш измислена история, с измислени герои и събития, друго е да разказваш за живота си, такъв какъвто си го живял. И моята баба не я биваше много да разказва, но ми беше интересно, защото виждах едновременно и малкото момиченце героиня на разказа и старата жена, чийто глас трепереше от вълнение когато говореше за отдавна починалите си родители или за загубения роден дом.

Позволявам си една малка забележка.... Цитирам те : "Тогава книгите отровиха съзнанието и въображението ми." Тук се засмях и си казах : "Не, не тогава....а ОТТОГАВА...!:)))
Хубав ден !

Айде едно, две внучета да ти пожелая! :))

и на теб ти е отровено въображението. :)
т.е. представяш си нещата много по-красиви, отколкото са. баба ми беше проста, селска жена и никой първо на първо не я е учил да се изразява добре, второ предполагам,че животът и е бил наистина доста еднообразен.
от друга страна, жената може да си е била съвсем дзен и да е смятала, че каквото било било, важен е настоящият момент. :)

оттогава, оттогава :)

Благодаря! Дано да са повече даже :))))

Отровено е, я! Даже много. :-)) Желая ти усмихнат ден!