Все живея покрай цивилизацията.
Случвало се е да направя крачка встрани, да вляза на нейна територия, да се окъпя в лъчите на културата и изкуството, на нормалните, цивилизовани човешки взаимоотношения, но винаги се налага да се връщам обратно.
Цивилизацията ми е от дясната страна.
От лявата ми страна е дивата природа. Невинността и невежеството на Райската градина преди Дървото на познанието. И на тази територия съм стъпвала. Не само стъпвала, а и полягала, чувствала съм се спокойна, чиста, у дома си.
В Райската градина обаче няма развитие. Както lion1234 каза миналият месец в Етюди за красотата; Красотата като бездуховност:
„Защото духът, бидейки негация, винаги е неспокоен, следователно – дисхармоничен. Ако на красотата нищо не й липсва, то духът е в постоянен недостиг; ако красотата е това, което е, то духът никога не е това, което е и е обречен вечно да търси отговора на въпроса:,,Какво всъщност е?’’
Бях силно впечатлена от този текст, когато го прочетох, но още по-впечатлена съм сега, когато го изживявам.
В сивата зона между Цивилизацията и Райската градина обаче не е сиво. Защото там е постоянен недостиг. Недостига и цивилизованост, и божественост. Следователно сивата зона е високодуховна, ... освен ако не е дебилна и празна. Защото зоната е такава, каквито са хората, които я населяват. А около мен е пълно с такива, които нито виждат Цивилизацията, нито Райската градина. Сивата зона е единствено достъпната за тесният им взор и малките им мечти.
Всички сме набутани в сивата зона и тези, които виждат по-далеч страдат повече, но .... и (се) радват повече. И дисхармонията ги води към вечността в търсенето на ... отговора.
Не се чувствам удобно задълго ни в Райската градина, ни в Цивилизацията. Сивата зона е родният ми дом и местообитанието ми във вечността. Някъде там между чувствата и разума, между красотата и духът, душата ми се скита немила-недрага в търсене на себе си и на другите.
Връзката между жените, зодиите и изневяр...
4.5 декара пешеходна зона ще има между О...
Благодаря!