На този ден, преди три години написах тук първия си пост. Сега той ми изглежда толкова смешен и наивен, колкото са и дневниците ми от 9 до 12 клас. Това не сваля от стойността му за мен, разбира се.

В началото пишех за смешни страни от миналото си /повечето от тези постове обаче, грижливо забърсах по-късно/, после се наложи да пиша по един или друг начин за доста тъжни страни от настоящето, но никога не съм си представяла, че бъдещето ще е каквото е днес.

Бъдещето, или по-точно настоящето настояще по някакъв начин е свързано с писанията ми в блога. Не само, че блогването беше терапия за неспокойната ми душа, ами си мисля, че е допринесло за постигането на някаква увереност, каквато нямах преди. Някак чувството ми за собствена значимост е нараснало, вследствие на това, което съм писала тук и това, което съм чела.

Само че, увереността, която добиваш във виртуала не струва нищо, ако не можеш да я пренесеш в реала.

Това важи и за образа. Ако тук успееш да създадеш за себе си един образ малко по-красив от този, който виждаш всяка сутрин пред огледалото /това вътрешното, не онова в банята/, най-доброто, което можеш да направиш е да се стремиш да постигнеш този по-красив образ и наистина.

Или да го кажем по друг начин – ако тук разцъфтяват аспекти от цялостната ти личност, за които няма място на пръв поглед в реалния ти живот – защо да не се опиташ да направиш всичко възможно да ги наместиш и там?

Изобщо, блогването се оказа голяма работа. През последните месеци научих доста неща за инстинктивната природа на жените, за „Дивата жена” и „Другата”, които са в основата на женското психично здраве и мога да твърдя от личен опит, че когато изразявам себе си тук се чувствам по-добре .... оооо, много по-добре.

От друга страна обаче, колкото по-добре се чувствам, толкова по-малко ми се пише ... така че, ако ме няма или пускам само вицове, да знаете, че съм добре ... по-добре от обичайното.

Днес, по случай рождения ден на Слънчеви и облачни дневници, ще ви подаря историята за Жената-вълчица от „Танцуващата с вълци” на Клариса Пинкола Естес, за която вече съм писала тук и тук.

La Loba
На тайно място, което всеки знае в душата си, ала малцина са виждали, живее една старица. Също като в приказките от Източна Европа, тя чака при нея да дойдат изгубили се хора, скиталци и търсачи.

Тя е предпазлива, често рошава, винаги дебела и не желае компания. Издава по-скоро животински звуци, отколкото човешки.

Бих могла да кажа, че старицата живее по ерозиралите гранитни склонове в индианската територия Тарахумара или че се крие край Финикс, близо до един кладенец. Навярно ще я видите да пътува на юг към Монте Албан в обгоряла кола с липсващ заден прозорец. А може би ще я зърнете да стои на магистралата край Ел Пасо, да се вози на стоп с камиони до Морелия, Мексико, или да отива на пазар над Оаксака със завързан наръч дърва за огрев на гърба си. Тя използва много имена: La Huesera – Събирачката на кости, La Trapera – Събирачката, и La Loba – Жената-вълчица.

Единствената работа на La Loba е да събира кокали. Тя търси и съхранява онова, което може да бъде изгубено за света. Нейната пещера е пълна с кости на всевъзможни пустинни създания: сърна, гърмяща змия, врана. Ала нейна специалност са вълците.

Тя се промъква и пълзи из montanas – планини, и arroyos – сухи дерета, в търсене на вълчи кости и когато събере цял скелет, когато намести и последния кокал и красивата бяла скулптура на животното е готова, сяда край огъня и се замисля каква песен да изпее.

И когато реши, тя се изправя до създанието, вдига ръце над него и запява. И тогава ребрата и костите на краката на вълка започват да се покриват с плът и козина. Песента на La Loba се лее и животното продължава да се оформя – опашката му се извива нагоре, рунтава и силна.

La Loba не спира и вълкът си поема дъх.

La Loba пее толкова разтърсващо, че пустинята оживява, вълкът отваря очи, надига се и се втурва нататък в каньона.

По някое време, дали от бързия бяг, от прецапването на някоя река, от слънчев лъч или лунна светлина, докоснала тялото му, вълкът внезапно се превръща в смееща се жена, която волно тича към хоризонта.

Затова помнете, ако се скитате уморени из пустинята по залез слънце и сте се изгубили, стига да имате късмет, La Loba ще ви хареса и ще ви покаже нещо – нещо за душата.

ЧРД! :)
Бъди дива и истинска!

:)честит рожден ден :)
http://www.youtube.com/watch?v=pWKRzmvBpQ4

и още нещо

всяка жена носи ла лоба в себе си. понякога дори те го осъзнава, но я има .
както и малката вълчица. както и цъфтящата жена.
с тях се раждаме, но ги викаме , само когато имаме нужда от тях ...

блогването е голяма работа, особено ако успееш тази увереност, която придобиваш чрез него да пренесеш и в реалното.Честити три годинки блог!

три годинки :):):):)

Блога на zlika по-стар ли е от твоя? :-P

Честито и да пишеш по-малко! :-)

\m/
//

и да илядиш:)

Не виждам тортата и шампанското , грябва да го полееш !
Специални поздрави и много пожелания за здраве, щастие, любов и късмет в живота !

мила ми въображаема приятелко! На берекет да е!!!
Наздраве!

И вие да сте живи и здрави и все така пишещи жени и мъже :)))

и не го слушай zlika, продължавай да графоманстваш :)

ама Zlika има предвид това дето съм казала по-горе - че като се чувствам по-добре по- не пиша ... ама аз забравих, че по някое време като бях много зле и тогава не писах, така че .... най-вероятно ще продължавам да пиша, щото екстемно добри и лоши изживявания не се случват толкова често :)

Дам, Съни, дам :) усмивки и честит ти блог-ден :))

Тези дни освен да пиша и аз мисля да почета нещо, ама се чудя какво :)))

И продължавай с твоите интересни питанки!Като тези към Оракула!

бъди винаги загадъчно и добронамерено
към всички нас.Пиши когато ти е добре и когато ти е зле, ние те обичаме всякак.

питанките нямат край! :)))

Понякога една виртуална усмивка или потупване по рамото вършат голяма работа :)))