Постинг
01.06.2009 15:27 -
Ограниченията и хъсът за живот
Автор: sunflower
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1036 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 01.06.2009 15:35
Прочетен: 1036 Коментари: 5 Гласове:
0
Последна промяна: 01.06.2009 15:35
Можем ли да осъзнаем ограниченията си?
Всъщност, имаме ли ограничения? Ако да, кой ги налага? Някой отвън, или ние сами? Или сами позволяваме на някой отвън да ни ги наложи?
Какво правим ние на свой ред с близките и роднините си, особено наследниците?
Налагаме ли им нашите ограничения? Знаем ли изобщо какво правим с тях? А пълната свобода не е ли по-лоша?
Къде е границата?
Как да ограничим ограниченията?
Ето такива въпроси ме занимаваха тази сутрин.
Непрекъснато се взирам в ограниченията на другите, а не мисля за своите. Колко ли прашясали концепции и статуква пазя в ъгълчетата на съзнанието си? Колко от тях ми вредят ежедневно и колко ме пазят жива?
Защото ограниченията са, за да ни пазят, преполагам. Кой би издържал взирането в безкрайността?
Лошото е, че това, което ни пази, може и да ни убие.
Вярвам, че единствената свобода, която имаме е да си изберем правилните ограничения. Тези, които ще съхранят личността ни и ще ни осигурят безинфарктен живот. /щях да кажа спокоен, но кой луд иска спокоен живот? :)/
Също така, избирането на адекватни ограничения трябва да е толкова динамично, колкото динамичен е живота около нас и личността ни. Има личности, тежки като гемии и резките завои в избора на ограничения са им непосилни.
По-лошо е, ако някой не си сменя ограниченията изобщо. Или не, най-ужасната комбинация е: широко скроен човек, т.е. беден на ограничения, в общество на твърди граници и условности.
Изобщо трудна работа се оказва живота. Често се налага да избираш между непоносим живот и непоносими трудности при преследване на мечтите си. Но, както казваше една съученичка преди сто години, когато съм сигурна, че едва ли е осъзнавала истински какво говори: „По-добре един ужасен край, отколкото един безкраен ужас”.
Видях тази съученичка онзи ден. Добре изглеждаше. Може би е спазвала горния принцип. Видях повече от половината си бивши съученици и стана много приятен купон. Възшумничък за вкуса ми, но .... гърлото ми мина още вчера. И махмурлука ....
Попитах едно старо гадже как се чувства, а той каза „ограничен в тесен коловоз, около който виждам много красиви неща, но не мога да ги докосна”.
Е, той поне вижда коловоза и ... другите неща, които го карат да страда. Най-ограничените изобщо не виждат коловозите, в които вървят. Затова пък са блаженни ....
Аз се почувствах една от тези, които са се отклонили и бях доволна от себе си, въпреки всички опасения, които имам за съдбата си.
Зарадвах се много и на един съученик, който не ме впечатляваше толкова преди, но сега като говорихме и му казвах, че човек трябва да има хъс за живот, той ми каза: „не хъс, човек трябва да има ряз за живот” .... каквото и да означава ряз – може би нещо по-силно и рязко от хъс :)
Парадоксалното е, че най-много ряз за живот имат тези, които имат уж най-много ограничения и най-малко знания – децата. Сякаш колкото повече расте човек и колкото повече „знае”, толкова по-малко е склонен да скача с главата напред в торбата с неизвестности и оттам, толкова по-малко нови неща научава.
Или хъса за живот най-често е обратно пропорционален на „знанията” ни за живота, които от своя страна са право пропорционални на ограниченията, които сами си налагаме
Мисля, че е важно колкото повече неща научаваме, токова повече да ги „забравяме”, за да не спират развитието ни и това да ни доближава до вътрешното ни дете, което знае толкова малко ... уж! :)
Как става „забравянето”, май е една друга тема, която ще чопля друг път. :)
Честит празник на малките и на всички, които са запазили детето у себе си!
Всъщност, имаме ли ограничения? Ако да, кой ги налага? Някой отвън, или ние сами? Или сами позволяваме на някой отвън да ни ги наложи?
Какво правим ние на свой ред с близките и роднините си, особено наследниците?
Налагаме ли им нашите ограничения? Знаем ли изобщо какво правим с тях? А пълната свобода не е ли по-лоша?
Къде е границата?
Как да ограничим ограниченията?
Ето такива въпроси ме занимаваха тази сутрин.
Непрекъснато се взирам в ограниченията на другите, а не мисля за своите. Колко ли прашясали концепции и статуква пазя в ъгълчетата на съзнанието си? Колко от тях ми вредят ежедневно и колко ме пазят жива?
Защото ограниченията са, за да ни пазят, преполагам. Кой би издържал взирането в безкрайността?
Лошото е, че това, което ни пази, може и да ни убие.
Вярвам, че единствената свобода, която имаме е да си изберем правилните ограничения. Тези, които ще съхранят личността ни и ще ни осигурят безинфарктен живот. /щях да кажа спокоен, но кой луд иска спокоен живот? :)/
Също така, избирането на адекватни ограничения трябва да е толкова динамично, колкото динамичен е живота около нас и личността ни. Има личности, тежки като гемии и резките завои в избора на ограничения са им непосилни.
По-лошо е, ако някой не си сменя ограниченията изобщо. Или не, най-ужасната комбинация е: широко скроен човек, т.е. беден на ограничения, в общество на твърди граници и условности.
Изобщо трудна работа се оказва живота. Често се налага да избираш между непоносим живот и непоносими трудности при преследване на мечтите си. Но, както казваше една съученичка преди сто години, когато съм сигурна, че едва ли е осъзнавала истински какво говори: „По-добре един ужасен край, отколкото един безкраен ужас”.
Видях тази съученичка онзи ден. Добре изглеждаше. Може би е спазвала горния принцип. Видях повече от половината си бивши съученици и стана много приятен купон. Възшумничък за вкуса ми, но .... гърлото ми мина още вчера. И махмурлука ....
Попитах едно старо гадже как се чувства, а той каза „ограничен в тесен коловоз, около който виждам много красиви неща, но не мога да ги докосна”.
Е, той поне вижда коловоза и ... другите неща, които го карат да страда. Най-ограничените изобщо не виждат коловозите, в които вървят. Затова пък са блаженни ....
Аз се почувствах една от тези, които са се отклонили и бях доволна от себе си, въпреки всички опасения, които имам за съдбата си.
Зарадвах се много и на един съученик, който не ме впечатляваше толкова преди, но сега като говорихме и му казвах, че човек трябва да има хъс за живот, той ми каза: „не хъс, човек трябва да има ряз за живот” .... каквото и да означава ряз – може би нещо по-силно и рязко от хъс :)
Парадоксалното е, че най-много ряз за живот имат тези, които имат уж най-много ограничения и най-малко знания – децата. Сякаш колкото повече расте човек и колкото повече „знае”, толкова по-малко е склонен да скача с главата напред в торбата с неизвестности и оттам, толкова по-малко нови неща научава.
Или хъса за живот най-често е обратно пропорционален на „знанията” ни за живота, които от своя страна са право пропорционални на ограниченията, които сами си налагаме
Мисля, че е важно колкото повече неща научаваме, токова повече да ги „забравяме”, за да не спират развитието ни и това да ни доближава до вътрешното ни дете, което знае толкова малко ... уж! :)
Как става „забравянето”, май е една друга тема, която ще чопля друг път. :)
Честит празник на малките и на всички, които са запазили детето у себе си!
Честит празник и на теб :):):):):)
цитирайдай от по простото към по сложното и може и да успееш...философия не си ли учила???
цитирайsim62 .... абе, аз така просто ... да се намирам на разсъждения и ... писане. :) не съм учила философия. т.е. учила съм, ама .. не помня :)))
цитирайОшо е прав - огранечинията ги слагаме ние.Но как без тях?Ограничаваш се в семейството...в работата....в живота...И може би е добре,че ги има.Макар,че понякога пречат...
Хубав ден:)
цитирайХубав ден:)
5.
анонимен -
1
02.06.2009 22:16
02.06.2009 22:16
по тая логика докат си избираме ограниченията други такива ни ограничават , демек винаги избора е ограничен .. нон стоп се трупат нови и така определят следващите . Което е яко .
А за децата - живота ти е кат един тъп ден . ставаш , свежарка си , яко ти е , наспал си се , но след малко ти го шиба централно . Което също е яко , защото накрая къвто и да ти е деня пак заспиваш .
цитирайА за децата - живота ти е кат един тъп ден . ставаш , свежарка си , яко ти е , наспал си се , но след малко ти го шиба централно . Което също е яко , защото накрая къвто и да ти е деня пак заспиваш .
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 39186
