Постинг
28.05.2009 08:58 -
Лондон и обратно
Автор: sunflower
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2020 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 28.05.2009 09:02
Прочетен: 2020 Коментари: 4 Гласове:
0
Последна промяна: 28.05.2009 09:02
Тя приличаше на англичанка. Толкова приличаше, че докато си говорехме с колежката на български се чудех как ли звучи разговора ни в нейните уши и дали се досеща за какво говорим. Опитвах се и да не бъбря много, за да не я дразня.
Какво беше учудването ми, когато самолета тръгна и тя на чист български попита нормално ли е да намирисва така, т.е. на гориво.
Скрих учудването си /все ми се струва, че проговори на английски на стюардесата, но пък тя може да е направила същата грешка/ и на почти чист български предположих, че е нормално за самолет на България Еър, особено след като сме близо до опашката.
По-късно, когато раздадоха сандвичите, тя пак се обърна към мен и попита дали е нормално обвивките на кексчетата да са подути по този начин и се успокои като видя, че и моето е подуто, а не от обясненията ми за разликите в наляганията. Тук, аз пък доста се разочаровах, защото разбрах, че е попила твърде много от английския манталитет и нуждата да е „защитена” и „нормална”, в съчетание с българския страх „да не ме прецакат”.
Обаче от там нататък нямаше измъкване, защото тя искаше да говори. И говори в продължение сигурно на два часа, което на мен накрая ми стана много уморително, но нямаше къде да избягам.
Добих някоя и друга ценна информация от нея, де. Разбрах, че гледа възрастна жена и взима 60 лири на ден за тази работа. Имала веднъж оферта и за 100 лири на ден. Уаууууу!!! Да, обаче само се оплакваше. Защото е сама и скучае. Нямало много българи там, където работи, нямала и много работа през деня и изобщо и било много гадно. Щяла да се маха от там скоро. Само се чудеше как ще си пренесе багажа, защото в някакъв период се утешавала с шопинг терапия и гардероба и бил препълнен с дрехи. Хм!
Кацнахме благополучно и този път направо щях да падна като видях багажа си веднага, след като влязохме в залата с лентите. За миг си помислих, че са му пораснали крачета, но по-късно разбрах от новините, че някои самолетни компании като Бритиш Еъруейс търпяли загуби в следствие на световната криза, заради по-малкото пътници. Последното подобрило обслужването по летищата.
После таксито, хотела и малка разходка в околностите. Малката разходка доведе до голямо измръзване, защото аз бях босичка и с къс ръкав под късото якенце. Леле какъв вятър духаше, и сигурно беше около 10-тина градуса. Хем знаех, че предишните седмици е било доста студено, но видях слънчице и си помислих, че това е като нашето, българско слънчице, но .... не беше. Или поне вятъра беше по-силен и го биеше.
Последваха два дни яко бачкане .... ако може да се нарече яко бачкане ходенето от среща на среща, което обаче е доста уморително ...и две много приятни вечери.
Едната беше на онова очарователно място, показано във вчерашния ми пост от 12 часа, а другата на гости у приятел, споменат във вчерашния ми пост от 15:54 часа.
На първата вечеря най-впечатляващо беше мястото и великолепната кухня. Сервираха ни промоционална грахова супа в малки чашчици, която имаше вкус, сякаш някой току-що е сварил и пасирал пресен грах от най-отбран сорт и е добавил съвсем малко сметана. Всички се съгласихме, че е ужасно вкусна и има смисъл от промоцията, защото нормално някой едва ли би си я поръчал.
Аз после хапнах картофена крем супа с див чесън. Не можах да се въздържа, защото само няколко дни по-рано се чудех, може ли дивият чесън да се готви. Беше икстримли дилишъс. Рибката също беше много вкусна, а за десерта не ми се говори, че ще ми потекат лигите върху клавиатурата.
Едно от нещата, които най-обичам да правя в Лондон е ... да ям. Да, срам ме е, но ... това е положението. Дано в някой и друг ресторант започнат да готвят така и тук ... и на сносни цени, де.
На тази вечеря чух за около пети път историята с надутия италианец, с хлъзгавите обувки, който през февруари се хвърлил цял в една локва, някъде около Радисън, ако не се лъжа. За пети път се смях много като си го представих, а и всички останали, де. Какъв късмет, че италианеца, по някакви неведоми обстоятелства беше отпаднал от бройката за вечерята.
Чувам, че италианците са големи контета и се гласяли и гримирали повече от жените в Италия.
Втората вечеря беше у човек, който познавам от 8 години, а не бях виждала от 5.
Работихме с него три седмици в началото на проекта и много се харесахме взаимно. Аз се впечатлих най-много освен от топлотата и ведрината, която струеше от него, и от странния му англо-индийско-френско-малайзийски произход. Този път се запознах с цялото му семейство и с гаджето на дъщеря му, който има нещо англо-африканско в произхода си, доколкото можах да различа. Жена му пък е от Борнео. Нисичка и леко закръглена, но ходи на бели денс курсове с дъщеря си. Последната е същинска индийка и е много сладка, особено пък в костюма за бели денс, с който я видях на една снимка. На синът е доста трудно да определиш произхода, още повече, че самия Дес е със съвсем бяла кожа, но и той ми се видя много симпатичен – с модерна прическа, напомня на пънк, но без да се бръсне косата зад ушите и с увлечения към изкуството.
От 6-7 години Дес се е преквалифицирал и работи като медицинска сестра. т.е брат, в една обществена болница.
От него разбирам, че човек може да се лекува напълно безплатно в Англия, дори и да е скитник, например.
Дес харесва много работата си и се смее като го питам каква е била майка му, която ни гледа усмихната от портрета на стената. Оказва се, че е била медицинска сестра и ако е била жива, щяла да припадне като разбере, че синът и е тръгнал по стъпките и. :)
Чувствам се много добре в компанията на това семейство и си пожелавам някой ден моето да е подобно.
В петък имахме половин ден за бързо наобикаляне на най-големите забележителности в центъра на Лондон. Направихме едно кръгче от Трафалгар скуеър към Бъкингамския дворец, после през Сейнт Джеймс парк, където видях пеликаните и много катерички, които изобщо не се страхуваха от хората – за пръв път докоснах катеричка по муцунката, после това,
после покрай Биг Бен по моста, пред Аквариума и залата на постоянната изложба на Дали, в която за стотен път се отказах да вляза, защото не ми се харчеха пари, а и не, че имах много време този път, после зад Лондон Ай и по пешеходния мост обратно на Трафалгар скуеър. Не пропуснах посещението на Националната Галерия, защото там човек може да се изпишка на спокойствие и да почине в меките кресла, пред някоя особено приятна за окото му картина.
Следобяда - прибиране по живо, по здраво в България. Единственият инцидент са две нахакани студенчета, които сядат пред мен в самолета и си пускат облегалките назад. Единият ме издразни особено, защото си я беше пуснал и по време на излитането, напук на специалното предупреждения от симпатичния стюарт. Нарочно се преместих зад него, защото мястото до мен беше свободно и извадих Дейли Телеграф. Дейли Телеграф е вестник, който като разгърнеш е около два на два метра. Човек трудно може да го държи в ръцете си.
И започнах аз да го разгръщам и „чета” и да го разгръщам, и да го разгръщам, едно доста шумно упражнение, плюс дължината на вестника, опрян в облегалката на предната седалка, която така или иначе беше вече дълбоко навлязла в личното ми пространство ... „Четох” така около петнайсет-двайсет минути и пича накрая се предаде. Погледна ме с многозначително възмутено изражение и си прибра седалката напред. Аз невинно му се усмихнах и прибрах вестника. :)
Какво беше учудването ми, когато самолета тръгна и тя на чист български попита нормално ли е да намирисва така, т.е. на гориво.
Скрих учудването си /все ми се струва, че проговори на английски на стюардесата, но пък тя може да е направила същата грешка/ и на почти чист български предположих, че е нормално за самолет на България Еър, особено след като сме близо до опашката.
По-късно, когато раздадоха сандвичите, тя пак се обърна към мен и попита дали е нормално обвивките на кексчетата да са подути по този начин и се успокои като видя, че и моето е подуто, а не от обясненията ми за разликите в наляганията. Тук, аз пък доста се разочаровах, защото разбрах, че е попила твърде много от английския манталитет и нуждата да е „защитена” и „нормална”, в съчетание с българския страх „да не ме прецакат”.
Обаче от там нататък нямаше измъкване, защото тя искаше да говори. И говори в продължение сигурно на два часа, което на мен накрая ми стана много уморително, но нямаше къде да избягам.
Добих някоя и друга ценна информация от нея, де. Разбрах, че гледа възрастна жена и взима 60 лири на ден за тази работа. Имала веднъж оферта и за 100 лири на ден. Уаууууу!!! Да, обаче само се оплакваше. Защото е сама и скучае. Нямало много българи там, където работи, нямала и много работа през деня и изобщо и било много гадно. Щяла да се маха от там скоро. Само се чудеше как ще си пренесе багажа, защото в някакъв период се утешавала с шопинг терапия и гардероба и бил препълнен с дрехи. Хм!
Кацнахме благополучно и този път направо щях да падна като видях багажа си веднага, след като влязохме в залата с лентите. За миг си помислих, че са му пораснали крачета, но по-късно разбрах от новините, че някои самолетни компании като Бритиш Еъруейс търпяли загуби в следствие на световната криза, заради по-малкото пътници. Последното подобрило обслужването по летищата.
После таксито, хотела и малка разходка в околностите. Малката разходка доведе до голямо измръзване, защото аз бях босичка и с къс ръкав под късото якенце. Леле какъв вятър духаше, и сигурно беше около 10-тина градуса. Хем знаех, че предишните седмици е било доста студено, но видях слънчице и си помислих, че това е като нашето, българско слънчице, но .... не беше. Или поне вятъра беше по-силен и го биеше.
Последваха два дни яко бачкане .... ако може да се нарече яко бачкане ходенето от среща на среща, което обаче е доста уморително ...и две много приятни вечери.
Едната беше на онова очарователно място, показано във вчерашния ми пост от 12 часа, а другата на гости у приятел, споменат във вчерашния ми пост от 15:54 часа.
На първата вечеря най-впечатляващо беше мястото и великолепната кухня. Сервираха ни промоционална грахова супа в малки чашчици, която имаше вкус, сякаш някой току-що е сварил и пасирал пресен грах от най-отбран сорт и е добавил съвсем малко сметана. Всички се съгласихме, че е ужасно вкусна и има смисъл от промоцията, защото нормално някой едва ли би си я поръчал.
Аз после хапнах картофена крем супа с див чесън. Не можах да се въздържа, защото само няколко дни по-рано се чудех, може ли дивият чесън да се готви. Беше икстримли дилишъс. Рибката също беше много вкусна, а за десерта не ми се говори, че ще ми потекат лигите върху клавиатурата.
Едно от нещата, които най-обичам да правя в Лондон е ... да ям. Да, срам ме е, но ... това е положението. Дано в някой и друг ресторант започнат да готвят така и тук ... и на сносни цени, де.
На тази вечеря чух за около пети път историята с надутия италианец, с хлъзгавите обувки, който през февруари се хвърлил цял в една локва, някъде около Радисън, ако не се лъжа. За пети път се смях много като си го представих, а и всички останали, де. Какъв късмет, че италианеца, по някакви неведоми обстоятелства беше отпаднал от бройката за вечерята.
Чувам, че италианците са големи контета и се гласяли и гримирали повече от жените в Италия.
Втората вечеря беше у човек, който познавам от 8 години, а не бях виждала от 5.
Работихме с него три седмици в началото на проекта и много се харесахме взаимно. Аз се впечатлих най-много освен от топлотата и ведрината, която струеше от него, и от странния му англо-индийско-френско-малайзийски произход. Този път се запознах с цялото му семейство и с гаджето на дъщеря му, който има нещо англо-африканско в произхода си, доколкото можах да различа. Жена му пък е от Борнео. Нисичка и леко закръглена, но ходи на бели денс курсове с дъщеря си. Последната е същинска индийка и е много сладка, особено пък в костюма за бели денс, с който я видях на една снимка. На синът е доста трудно да определиш произхода, още повече, че самия Дес е със съвсем бяла кожа, но и той ми се видя много симпатичен – с модерна прическа, напомня на пънк, но без да се бръсне косата зад ушите и с увлечения към изкуството.
От 6-7 години Дес се е преквалифицирал и работи като медицинска сестра. т.е брат, в една обществена болница.
От него разбирам, че човек може да се лекува напълно безплатно в Англия, дори и да е скитник, например.
Дес харесва много работата си и се смее като го питам каква е била майка му, която ни гледа усмихната от портрета на стената. Оказва се, че е била медицинска сестра и ако е била жива, щяла да припадне като разбере, че синът и е тръгнал по стъпките и. :)
Чувствам се много добре в компанията на това семейство и си пожелавам някой ден моето да е подобно.
В петък имахме половин ден за бързо наобикаляне на най-големите забележителности в центъра на Лондон. Направихме едно кръгче от Трафалгар скуеър към Бъкингамския дворец, после през Сейнт Джеймс парк, където видях пеликаните и много катерички, които изобщо не се страхуваха от хората – за пръв път докоснах катеричка по муцунката, после това,
после покрай Биг Бен по моста, пред Аквариума и залата на постоянната изложба на Дали, в която за стотен път се отказах да вляза, защото не ми се харчеха пари, а и не, че имах много време този път, после зад Лондон Ай и по пешеходния мост обратно на Трафалгар скуеър. Не пропуснах посещението на Националната Галерия, защото там човек може да се изпишка на спокойствие и да почине в меките кресла, пред някоя особено приятна за окото му картина.
Следобяда - прибиране по живо, по здраво в България. Единственият инцидент са две нахакани студенчета, които сядат пред мен в самолета и си пускат облегалките назад. Единият ме издразни особено, защото си я беше пуснал и по време на излитането, напук на специалното предупреждения от симпатичния стюарт. Нарочно се преместих зад него, защото мястото до мен беше свободно и извадих Дейли Телеграф. Дейли Телеграф е вестник, който като разгърнеш е около два на два метра. Човек трудно може да го държи в ръцете си.
И започнах аз да го разгръщам и „чета” и да го разгръщам, и да го разгръщам, едно доста шумно упражнение, плюс дължината на вестника, опрян в облегалката на предната седалка, която така или иначе беше вече дълбоко навлязла в личното ми пространство ... „Четох” така около петнайсет-двайсет минути и пича накрая се предаде. Погледна ме с многозначително възмутено изражение и си прибра седалката напред. Аз невинно му се усмихнах и прибрах вестника. :)
мисля и с нахалните знаеш как да се оправиш, без да създадеш конфликт, интересно ми беше, поздрави!
цитирайзнаех си че ще имаш какво още най приятно да ни разкажеш :))
цитирайзвучи като едно супер готино изкарване!
цитирайРазбира се, има какво още да си пожелае човек, но ... да не сме твърде алчни :)))
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 39186
