В сърцето ми има едно нещо, което се дели на три. При вглеждане по-отблизо, трите стават 5, а ако огледаме периферията ще намерим още няколко по-малки ... образа.
Едното в сърцето ми е Любовта. Три сме аз, той и Той. Пет сме аз и сянката ми, той и сянката му и Той, който няма сянка. Или поне ние не можем да я видим. Защото Той е .... за да не използваме прекалено широко разпространената и още-по неясна дума Бог, ще кажем, че е ... Христос. Учителя Христос, който отговаря за цялото човечество и ние като част от него .....
Христос е и Любовта, която няма образ. Не можем да се докоснем до нея докато сме тук, затова ни трябват образи или по-точно хора, които да обичаме, за да се .... издигнем до положение, в което ще можем да я .... докоснем със сетивата си.
Говоря сякаш знам, за какво говоря, но не е така. Всъщност пиша приказка, която измислих днес в полусънно състояние.
И така. Ако човек е сам и не обича никого, Христос го няма в сърцето му. Христос се промъква само тогава, когато човек се влюби и се отвори за потока Любов .... отгоре.
Всъщност има хора/деца, които никога на били затворени, а Христос само усилва пламъка, който постоянно гори у тях.
За съжаление има хора, които се затварят. Те или така си умират, или някакво по-сериозно сътресение им се случва, за да се отворят и да станат нормални. Но аз не мога да говоря за тях, защото винаги съм била отворена и не познавам друго състояние .... мога само да предполагам.
Предполагам, че тези, които нямат Христос в сърцето си се чувстват безкрайно самотни и безсмислени и гледат само как да го избутат някак този живот. Просто съществуват.
Христос, който е Любовта, е и Живота и истински живи се чувстват само тези, които го имат. Не вярвам да има човек, който да не го е допускал поне веднъж в сърцето си, но какво става след това .....
Въпросът е, че Христос не идва сам. Или поне аз така си мисля сега. За да дойде Христос, човек трябва да срещне и да обикне човека. Когато това се случи поне веднъж, шанса Христос да се настани трайно у нас се увеличава многократно.
Понякога човек остава сам с Христос, без обекта на любовта си и това е един момент на огромно изпитание. Защото в мъката си той не забелязва Христос и си мисли, че заедно с обекта на Любовта му цялата Любов на този свят си е отишла.
А тя, Любовта, няма къде да отиде. Нейното единствено местообитание са собствените ни сърца. Просто понякога ослепяваме за нея.
Друг път се опитваме да я поддържаме сами – само аз и любовта, но ..... така не става или става много трудно, а аз още не съм се научила как. Не, че по някое време не си мислех, че съм се научила, но ......
Истината е в числото три. Аз, той и Той.
Когато сме заедно с човека, който обичаме Христос у нас гори в пламъци, които сякаш изгарят целия свят. Не остава тухла върху тухла и всичко, което е сме аз и той. Ние също горим, макар и в колебаещи се пламъци, във леки съмнения и страхове. Ако пламъците ни укрепнат и станат сигурни и високи, имам чувството, че ще можем да горим почти като Него. Имаме потенциала, но пътят е ... дълъг и труден.
Сякаш човек никога не може да се научи да гори сам. Сякаш единственият начин да се разгорят високо пламъците ни е чрез другия и отношенията, които установяваме с него. Минавайки през конфликти и разбирателства, пламъците ни се колебаят, но растат и растат.
Огън в огъня. Живот в живота.