Доскоро мислех, че се вживявам в чувствата и проблемите само на хората, които обичам, но тези дни установих, че съвсем не е така. Вживявам се в проблемите на всеки човек, с който говоря. Затова и всъщност не искам да говоря вече почти с никой. Във всеки момент, в който съм с друг човек или други хора, вниманието ми е насочено изцяло към него/нея/тях и напълно забравям себе си. Не искам да се кича със слава на някакъв алтруист, просто така съм устроена. Може някъде в мен идеята за всемирната любов да е осъществена по някакъв начин на практика, защото човек се интересува наистина само от хората, които обича и аз би трябвало да съм напълно безчувствена към другите, т.е. тези, които не обичам ..... ако има такива. :)   И действително, докато другите (наричам други тези, които не обичам в популярния смисъл, вероятно защото тези, които обичам ги чувствам като част от себе си) не са ми в полезрението, мога да кажа, че са ми безразлични, но защо тогава, когато някой от тях е до мен, му обръщам толкова внимание и усещам как се чувства толкова добре? А тази ми сензитивност нараства ли във времето, че напоследък я забелязвам толкова явно?   Не знам какво става, но отдавна съм установила, че не ми харесва особено. Твърде изтощително е …. и води до изолация.   Започвам да разбирам някои народи, у които не е прието да се показват съвсем явно чувствата. Когато някой явно демонстрира чувствата си пред мен, аз без да искам се влияя от тях и започвам да се чувствам почти по същия начин, по който се чувства и той. А нима мога да му помогна, ако той е тъжен или ядосан. Моята тъга и яд какво могат да му донесат?   Започвам да мисля, че явната проява на чувства различни от любов (стига и тя да не е .... някакво обсебване)  е вид агресия към околните.   Затова започвам и да се опитвам да се абстрахирам от усещанията на другите. Всички други. Даже и тези, които обичам.   Така има опасност да стана безчувствена ли? Не знам. А не съм ли изкривена всъщност? И няма ли да се върна в правия път така? Защо другите хора, които познавам не са като мен? Защо те не се влияят от моето настроение? Е, добре де, някои се влияят, но не винаги и обикновено хора, които ме обичат.   Навремето, когата аз обичах силно някой до такава степен се вживявах, че забравях напълно себе си, ставах част от него ... или поне така се чувствах. Това доведе до катастрофални резултати. От тогава винаги се опитвам да си спомням коя съм. Пълната забрава на каквото и да е не би трябвало да е нещо хубаво. Мисля, че осъзнаването на това кой си е нещо хубаво. Не е лесно, обаче. 
  Та, няма ли да е по-добре, ако вместо да се ... вживявам, преливам в другия, остана себе си? Няма ли да е по-добре, вместо да чувствам чуждите чувства, да чувствам своите? 
  Остава проблема какво да правя с тях. Аз така или иначе, отдавна не ги демонстрирам, защото третирам другите така, както бих искала да ме третират мен. Опитвам се да съм незабележима и да ангажирам с присъствието си толкова минимално, колкото е възможно. Искам да съм като мъгла, която едва се забелязва в стаята, но като я няма .... липсва :)   Не искам да съм дърво в ярки цветове, птиците на чиито клони пеят от сутрин до мрак. Не искам да съм буря и да трещя ядосана, не искам да съм дори поток, който рoмоли неспирно.   Искам да съм капчици роса във тишината на разсъмване. 

....

Или така ще се превърна в обикновен егоист?  

Едва ли... Макар че не е изключено все пак ;-)

Много красиво описваш нещата, ясно, така че те разбирам напълно... :))
Но... не мисля, че това е чак толкова реален проблем- този, за който говориш в този си пост...
Поне за мен не е проблем- било е, но се оказа, че времето ме учи как да се справям... И да се изтощавам все па-малко и все по-малко, и да си възстановявам енергията невероятно бързо отново...

Пожелавам го и на теб, ако не намериш друго решение и друг път, по който да поемеш, дотогава...

:-*