Научих от Деян за тази книга и тъй като ме срещна съвсем случайно в една книжарница – книгата, не Деян, си я купих. :) Ето два страхотни откъса от нея:   “Кажи ми, Мей, има ли много хора в този свят, които да разбират езика на душата ти? Колко пъти, чудя се, си се натъквала на някой, който те слуша в мълчанието ти, или който те разбира в неподвижността ти, или който те придружава в Светя светих на живота, докато седиш пред него в къща, наредена до другите къщи? Ти и аз сме сред онези, които Бог е дарил с приятели, с любими хора, с доброжелатели и с множество почитатели. И все пак, кажи ми, има ли някой сред тези искрени и ентусиазирани приятели, на когото някой от двамата ни би могъл да каже: „Носи кръста ми за един ден”? Има ли някой сред тях, който да знае, че зад песните ни има песен, която не може да бъде предадена в звук и няма акорди, които да я уловят? Има ли някой сред тях, който някога ще опознае радостта на нашата мъка и мъката на нашата радост? Казваш ми: „Ти си художник и поет и трябва да си щастлив, че си художник и поет.” Но аз не съм нито художник, нито поет, Мей. Прекарах дните и нощите си в рисуване и писане, но „аз” (тоест моя Аз) не е нито в дните, нито в нощите ми. Аз съм мъглявина, Мей, аз съм мъглявина, която покрива нещата, но никога не ги обединява. Аз съм мъглявина и мъглявината е моя самота и моя самотност и в това е моят глад и моята жажда. Нещастието ми, обаче, е, че тази мъглявина е моя реалност и тя копнее да се срещне с друга мъглявина в небето, копнее да чуе думите: „Не си сам, двама сме, знам кой си.” Кажи ми, кажи ми, приятелко, има ли някой в този свят, който е способен или готов да ми каже: „Аз също съм мъглявина. О, мъглявина, хайде да покрием планините и долините, да поскитаме сред и над дърветата, да покрием високите скали, да проникнем заедно в сърцето и порите на творението и да пребродим из онези далечни места, непревземаеми и неоткрити”? Кажи ми, Мей, има ли някой край теб, който би могъл или би искал да ми каже и една такава дума?”  
****
„Повтарям, че ако бях в Кайро, щяхме малко да поразмишляваме върху значението на личните ни преживявания, както бихме размишлявали за морето или за звездите, или за цъфналото ябълково дърво. Защото независимо колко необичайни или неповторими са преживяванията, те не са по-необичайни или неповторими от морето, звездите или цъфналата ябълка. Странно е, че трябва да приемем чудесата на земята и космоса, но същевременно не сме склонни да вярваме в чудесата сътворени в душите ни. Мислех, Мей, всъщност все още мисля, че някои от преживяванията ни не могат да възникат, освен ако двама души не ги споделят заедно и едновременно. Този начин на мислене може да е бил основната причина някои от писмата ми да те подтикнат към мисълта „трябва да спрем до тук”. Слава Богу, че не „спряхме там”. Защото животът, Мей, не спира на едно място и величественото шествие с цялата му красота няма какво друго да стори, освен да продължи напред от една вечност към друга. Колкото до теб и мен, до нас, които почитаме живота и с цялото си същество се стремим към правилното, благословеното, милото и благородното в него, които гладуваме и жадуваме за постоянното и вечното в живота - ние не желаем да казваме или правим нищо, което предизвиква страх или „изпълва душата с тръни и горчивина”. Ние нито можем, нито бихме желали да докоснем олтара, освен с пречистени с огън ръце. И когато обичаме, Мей, възприемаме любовта като цел сама за себе си, а не като средство за постигането на друга цел; и ако проявяваме почит и смирение пред възвишеното, то е защото възприемаме смирението като извисяване, а почитта като вид отплата. Ако копнеем за нещо, смятаме копнежа за дар и за награда сама по себе си. Знаем също, че най-непостижимите неща са най-подходящите и най-достойни за копнежа и наклонностите ни. .... ”  

Отдавна, когато устните ми първом запърхаха за реч, се изкачих навръх свещената пла¬нина и се обърнах към Бога със следните думи:
- Господи, аз съм твой роб! Твоята скрита воля за мен е закон и аз вечно ще ти се поко¬рявам.
Ала Бог не ми отговори - и изчезна като мощен вихър.
И подир хиляда години аз отново се изка¬чих навръх свещената планина и пак се обърнах към Бога:
- Създателю, аз съм твое създание. От кал си ме изваял и аз всецяло ти принадлежа.
Ала Бог не ми отговори — и изчезна като рой бързи криле.
И подир още хиляда години аз отново се изкачих навръх свещената планина и пак се обърнах към Бога:
- Отче мой, аз съм синът ти. От любов и милост ти си ми дарил живот, а от любов и благоговение аз ще наследя царството ти.
Ала Бог не ми отговори - и изчезна като мъгла над далечни хълмове.
И подир още хиляда години аз отново се изкачих на свещената планина и пак се обърнах към Бога:
- Господи, ти си моята цел и моята пълно-ценност; аз съм твоето вчера, а ти - моето утре. Аз съм коренът ти в земята, а ти си цветът ми в небето - и ние заедно раснем пред лика на слънцето.
Тогава Бог се надвеси над мен и нашепна в ушите ми пропити от благост слова; и ме обгърна, тъй както морето обгръща устреме¬ния в него поток.
А когато се спуснах в низините и долини¬те, Бог също бе там.

също е от джубран :) и ми е любимо