Преди две години се опитах да запиша детето на балет. Не стана. Ходи два, три дни и на четвъртия учителката ми заяви, че е по-добре да си я прибера по живо по здраво в къщи. Като попитах защо – тя ми отговори, че мойто отроче изобщо не я слушало. Всички правят стъпка вдясно, тя – вляво. Всички танцуват, тя - не. Всички не танцуват, тя – да ... или нещо такова. Дъщеря също ми видимо не беше доволна от цялото това упражнение, въпреки че поне още две деца от групата и посещаваха балета. Е, реших да я спра. Искаше ми се да получи някаква двигателна култура, ама като не става, не става - даже бях доволна донакъде, че се изявява като пълен индивидуалист и не иска да прави това, което прави групата /не, че това на тези години е много добре, но винаги съм искала да е самостоятелна и да има собствено мнение/. Около една година по-късно се опитах да я запиша и на кунг-фу. Някакъв вечерен курс за деца бяха организирали, но се оказа, че е за по-големи деца и от там ни отказаха. Аз бях готова да ходя всеки път с нея, за да се упражняваме заедно и да не създава затруднения на другите, по-големи деца, но преподавателката не гореше от ентусиазъм и аз да съм там. В този момент някъде забелязах и, че малката не е особено гъвкава. Към днешна дата аз съм по-гъвкава от нея, а това е странно предвид възрастта. Май всеки човек да се ражда или по-дървен или по-гъвкав и няма много какво да се направи по въпроса. Тя и без друго прилича повече на мъжа ми, а той, въпреки че физически е по-хубав от мен, в движенията е много по-голямо дърво. Както и да е ... след горните неуспехи, миналата година изведнъж с радост научих, че в самата детска градина мога да я запиша на часове по таекуон-до. Като проучих кой е проподавател и се консултирах с мъжа ми се оказа, че той го познава – били са съученици даже, но за мое съжаление коментара му беше ”Тоя влачи крилото.” Реших, че този коментар е само защото онова момче може да се е интересувало от неща, различни от нещата, от които се е интересувал моя мъж и повечето от другите му съученици – разбирай: бойни изкуства vs пиене, музика, купони и т.н. и записах детето на таекуон-до. Миналата година потренира един, два месеца през пролетта и един месец зимата и ето, че миналата седмица започна да ми говори, че не и се ходи повече на таекуон-до. Първо се опита да мине с номера, че я боляло гърлото и не може да тренира така. Аз не и обърнах много внимание в първия момент, но я чух да повтаря и после да потретя, че не иска да ходи на тренировки. Накрая седнах и я разпитах внимателно защо не иска да ходи – обещах и, че ще я спра ако не иска, само да ми каже защо. И тя каза: „Не ми харесва гласа на баткото като се кара на Криси.” То, че Криси и е любимеца, любимеца е, но като каза „гласа” изведнъж наострих уши и си припомних думите на мъжа ми за влаченето на крилото. Моя любим мъж, въпреки че не блести с обазование и престижна професия е забележително добър психолог и много пъти вече съм се убеждавала в това. Този път беше поредният .... разбрах, че детето е усетило нещо в това момче, нещо, което е усетил и мъжа ми още преди. Аз самата, само веднъж, дваж съм го виждала и забелязах единствено, че е доста .... стегнат ... /ако бяхме разменили и някоя и друга дума, можеше и аз да усетя нещо, но не разменихме/. Още на следващия ден след разговора ни казах на учителката и да не я праща повече на текуон-до. Дотук добре. Сега обаче въпроса е, че трябва по някакъв начин да я карам да се движи по-активно. Преди причината да искам да я запиша на балет или бойно изкуство беше, че е много жизнена и беше способна вечер да скача по леглото с часове. Надявах се, че ако я уморявам повече през деня, ще е по-спокойна вечер в къщи и ще си ляга навреме. Сега обаче, с компютъра в къщи и лошото време, започва да се обездвижва .... като майка и, всъщност. Е, за вчера му намерихме цаката – ходихме на площада и ритахме топка. Голямо удоволствие ми достави. Вярно, че е лошо да е толкова топло в средата на зимата, но пък беше голям кеф по блузки да ритаме на сухия площад. Малко странно ни поглеждаха преминаващите, ама на кой му пука? :)   И накрая да си кажа, че ми е много интересно откъде идва израза „Този влачи крилото.” Израза май предполага, че човек по начало има крила с които пори въздуха на живота, но на някои крилата или им ги счупват или те си ги счупват сами ... или най-малкото, едното крило е повредено и се влачи леко. Т.е. разболяват се в най-тежкия случай, или са доста странни в по-лекия - кой може да каже къде е тънката червена линия между нормалност и ненормалност? Имах съученичка, която до 12-ти клас беше една от добрите ми приятелки и съвсем, съвсем нормално момиче. На първата година като студентка се разболя .... мисля, че е някакъв вид шизофрения. Лошото е, че на периоди е добре, на периоди става раздразнителна и избухлива, и в добрите си периоди успя да забременее и роди три деца ... поне доколкото аз знам. Голяма трагедия, според мен. Нито тя може да се грижи за тях, нито съм убедена, че болестта не се предава по генетичен път. Въпреки че нейните родители бяха нормални ... уж, на учителя по текуон-до родителите му също са нормални и доста интелигентни хора дори. Та ми иде да попитам, абе кой или какво е това дето поврежда или чупи крилата на хората и защо?   Извинявам се за тъжния въпрос! Той е риторичен, разбира се.  

Трябва да ти кажа обаче, че на един етап самотата е повече от желана, а неразбирането е без всякакво значение ... :))))

може да бъде всеки един човек, без значение дали е възрастен или дете и мога да ти дам пример. Братовчед ми, който е колкото мен, учеше в едно малко градче. Децата обаче не са се отнасяли добре с него, защото беше по-пълничък и доста наивен. Бяха го изтормозили. Във всеки един смисъл. Бяха го затваряли в шкафове за по цял ден и какво ли още не. В един момент просто не издържа психически. Започна да се страхува от всичко и всички, не говореше, стана абсолютно друг човек. Доста време лежа в психиатрията в един град. По едно време малко се оправи, но при болестта и смъртта на вуйна ми пак грохна и нещата съвсем отиваха на зле. Вуйчо ми не знаеше какво да прави. Сега вече е малко по-добре, но само защото от три години е на някакви потресаващо силни лекарства, които ако спре, всичко ще се върне в първоначалното положение.
В нашето семейство нямаме случаи на човек с психични проблеми, нито в това на вуйна ми и в случая има няколко виновни. Виновни са децата, които му бяха причинили толкова много гадости. Учителите знаеха кои може да са, но не се направи нищо по въпроса и според мен и те носят вина до някаква степен. А най-тъжното е, че вуйчо ми и жена му не можаха да разберат какво става с него по-рано, защото той учеше в друг град и се прибираше много рядко.
Така че на въпроса ти кой може да счупи крилото на някой, за съжаление отговорът май е всеки...

... забравих да спомена, че имам човек до себе си и дете ... ако бях напълно сама сигурно нямаше така смело да се изказвам ... Не знам дали различностите ни си пасват съвсем, но със сигурност мнението на околните не ни интересува и двамата :)

... сигурно всеки може ... дори уж невинните деца, които може да са много жестоки понякога. Родителите обаче трябва да имат много близък поглед върху това, което се случва с детето ... а за това се иска то да им има доверие и да споделя ... това е, според мен ...

Вниманието на родителите е много важно, разбрала съм го и по себе си, и по братми, и по приятелите ми. Но понякога не става въпрос за доверие, за съжаление, поне в този случай. Родителите му работеха в едно малко село, където просто училище няма и те трябваше да го изпратят в онзи град, нямаше друга възможност. И нямаше начин да го наблюдават постоянно, за да усетят, че нещо не е наред.. Мислеха си, че го правят за негово добро, а то какво стана...

... понякога изглежда, че нямаме никакъв контрол върху определени събития .... кофти.

Оставете треньора, дай да почнем Съни и нейното желание да записва детето си за кви ли не глупости. Ако детето има желание нека, ама на сила хубост не става.
Много мразя тези майки, надявам се да не си от тях, само тука леко си се унесла в преразказа и така изглежда.

Аз от 4-ти клас ходих на карате (сам си исках), от 6-ти почнах английски (сам си исках), от 7-ми почнах компютри (сам си исках). И ето след като съм изявил желанието е имало защо, знам си компютрите, знам си английския, знам си дори катите от преди години.

Остави детето да изяви некво желание, не го бутай, после като те намрази.......

... не виждаш ли, че съм се пробвала и съм се отказвала винаги, когато не иска, не виждаш ли, че съм казала: "винаги съм искала да е самостоятелна и да има собствено мнение" ....
И все пак, ако не и предложа нещо, тя как ще се сети какво иска ... ти знаеш ли аз пък колко исках да спортувам нещо ... например, гимнастика или бойно изкуство, но в града нямаше и винаги ме е било малко яд за това ...
Просто не трябва да отиваме в крайности, и твърдя, че далеч не съм от ония майки и аз даже много им се дразня :)

сладурана