...дали защото подхожда повече за неспокойния ми дух, или защото подозирам, че в бурите също има някакво спокойствие ....не знам. Но за изминалите десетина дни се убедих в това ... чаках с нетърпение да се появят вълнички и изпитвах известна скука, когато морето беше гладко ... почти като огледало. Вълните предизвикват някакво неспокойствие ... и страхопочитание - напомнят ти величието на природата и мъничкият дух, който си ти .... едната от причините, по които обичам и планините .... защото са толкова стари и толкова мъдри ... на фона на мъничките двукраки дето ги катерят. Така и с морето. Все пак, има една причина по която обичам и дните със спокойно море – мога съвсем необезпокоявана да си лежа на повърхостта и да си представям, че съм някакво едноклетъчно в първичната супа на океана или че съм просто частица чисто съзнание. Този път си представях и, че дишам със сърцето си и издишвам любов в цялото море .... Но си правя такива експерименти за по няколко секунди, че бурята, която започва да се надига в душата ми заплашва да удави начинаещото ми сърце, заедно с тялото дето му принадлежи. И така правих тези дни с морето – радвах му се, обичах го, плаках в него, прегръщах го, целувах го и за сетен път оставих частица от душата си в него .... .....добре че душата ми е голяма и много частици мога да оставя тук и там ..... :))))

и за момент сякаш и аз бях там :))))))))))))))