Прочетен: 4744 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 02.06.2011 11:31
.... която вчера можеше да навърши 85 ...
Заради твоята най-ужасна грешка
От: Айн Ранд
Този коментар на Айн Ранд е извадка от Гласът на Разума и е бил първоначално публикуван две седмици след смъртта на Мерилин Монро на 05, август, 1962
Смъртта на Мерилин Монро шокира хората по начин различен от този, по който биха реагирали на смъртта на която и да било друга кинозвезда или публична фигура. По целя свят, хората имаха особено чувство за лична ангажираност и протест, като някакъв вселенски вик „Ооо, не!“
Те чувстваха, че нейната смърт има някакво специално значение, почти като предупреждение, което те не можеха да дешифрират – и те имаха необяснимо разбиране, чувство, че нещо ужасно грешно се е случило.
И бяха прави да чувстват това.
Мерилин Монро на екрана беше образ на чиста, невинна, детска радост от живота. Тя представяше човек роден и отгледан в някаква лъчезарна утопия, недокосната от страданието, неспособен да разбере грозотата или злото, гледащ на живота с увереността, благосклонността и радостната гордост на дете или коте, което е щастливо да покаже собствената си привлекателност като най-добрият подарък, който може да даде на света, и което очаква да бъде харесвано заради това, а не наранявано.
В реалният живот предполагаемото самоубийство на Мерилин Монро – или по-лошо: смърт, която може и да е била нещастен случай, предполагащ, че за нея разликата няма значение – беше декларация, че живеем в свят, в който нейният дух и нещата, които тя представляваше е невъзможно да оцелеят.
Ако някога е имало жертва на обществото, Мерилин Монро беше тази жертва – на общество, което се посвещава на освобождението от страданията, но убива радостния.
Нито един от обектите на нежната загриженост на хуманитаристите, малките нехранимайковци, не е имал толкова мизерно и ужасно детство като това на Мерилин Монро.
За да оцелее и да запази този дух, който показваше на екрана - лъчезарното и доброжелателно чувство за живот, което не може да се имитира – е било почти невъобразимо психологичско постижение, което изисква героизъм от най-висш ред. Каквито и белези да е оставило миналото и, те са били незначителни.
Тя запази своята визия за живота през кошмарна борба, пробивайки си пътя към върха. Това, което я пречупи беше откритието, на върха, за такова мръсно зло, каквото беше оставила зад гърба си – може би и по-лошо, защото беше неразбираемо. Тя очакваше да стигне светлината, а вместо това откри безкрайно блато от злоба.
Това беше злоба от много специален вид. Ако искате да видите нейният опит да я рабере, прочетете великолепната статия в списание Life от 17ти август1962. ...
Единственото име, което тя можа да намери за чудовищното нещо, с което се сблъска беше „завист“, но то беше по-лошо от завист: беше дълбока омраза към живота, към успеха, към всички човешки стойности, чувствана от определен вид посредствени хора – вида, който изпитва удоволствие да слуша за нещастията на непознатите. То беше омраза към доброто за това, че е добро – омраза към способността, към красотата, към честността, към искреността, към постиженията и преди всичко към човешката радост.
... Пламенно дете, което е било критикувано за пламенността си – „Понякога (приемните) семействата се безпокояха, за това, че се смеех толкова шумно и весело; Предполагам са мислели, че е истерично.“
Поразително успешна звезда, на която работодателите упорито не спираха да повтарят: „Помни, ти не си звезда,“ очевидно, за да не и позволят да открие собственото си значение.
Талантлива и билянтна актриса, за която съмнителните авторитети, Холивуд и пресата твърдяха, че не може да играе.
Актриса, посветена на своето изкуство със страстна задълбоченост – „Когато бях на 5 – мисля, че тогава започнах да искам да стана актриса – обичах да играя. Не харесвах света около мен, защото беше някак суров – но обичах да играя вкъщи и беше като че налагам мои граници“ – която мина през Ада, за да наложи своите собствени граници, за да предложи на хората огряната от слънце вселена на нейната собствена визия – „То е като да имаш определени тайни за себе си, които да позволиш на света да зърне само за миг, когато играеш“ – но на която се надсмиваха, заради желанието и да играе сериозни роли.
Жена, единствената, която беше способна да поектира ярката и невинна сексуалност на същество от планета непокварена от вина – която откри, че я смятат за вулгарен символ на неприличие – и която все пак имаше куража да декларира: „Ние всички сме родени сексуални същества, благодаря на Бог, но е жалко, че толкова хора презират и подтискат този естествен дар.
Щастливо дете, което предлагаше постиженията си на света, с гордостта и автентичното величие на коте, поставящо ловен трофей в краката ти – и което откри, че му отговарят със съгласувани усилия за отричане, деградиране, осмиване, оскърбяване и разрушаване на постиженията му – което беше неспособно да разбере, че го наказват за най-доброто у него, не заради най-лошото – което можеше само да почувства, с безпомощен ужас, че е изправено пред някакъв неописуем вид зло.
Колко дълго мислите, че човешко същество би издържало?
Тази омраза на ценностите винаги е съществувала в някои хора на всяква възраст, във всяка култура. Но преди стотина години те щяха да я крият. Днес е навсякъде около нас; тя е стила и модата на нашия век.
Къде ли потъващия дух би намерил освобождение от нея?
Злото на културната атмосфера се прави от всички тези, които я споделят. Всеки, който е чувствал негодувание срещу доброто, заради това, че е добро и е му е дал глас е убиецът на Мерилин Монро.
С малки съкращения от тук: http://www.aynrand.org/site/News2?page=NewsArticle&id=5303
02.06.2011 14:49
07.06.2011 15:15