Пътят на воина е самотен. Само посредствената маса се стреми към колективни действия:

„Юрууууууш на маслините!!!”

„Тези са дребнички, но са вкусни, едрите пък са върха!”

Някои от някъде пък се съ-единяваха.

А що се отнася до двойките, току-що прочетох следното:

„В средновековния символизъм „философският камък” (символ на човешката цялостност) се представя като двойка лъвове или като човешка двойка яздеща лъвове. Символично това посочва факта, че поривът към индивидуация често се проявява в забулена форма, скрит в силна страст, която човек може да изпитва към друга личност. (Всъщност страст, която надхвърля естествените измерения на любовта, неизменно сочи към тайнството на целостността, и затова когато човек се влюби, страстно чувства, че единствената ценна цел в живота му е да се слее и да стане едно с другия).”

Не искам да развалям романтичните представи за любовта на някой, но както много пъти сме си казвали, излиза, че „Няма любов!”. :) Има търсене на цялостност. /Сега остава и аз да си повярвам!/

Това е и „философският камък” на алхимиците, „диамантът” от диамантеният път на будистите и много други подобни символи. Оказа се, че дори обичаят да се поставят камъни върху гробовете частично произлиза от символната идея, че от мъртвия човек остава нещо вечно, което може да се представи най-точно с камък.

„Камъкът символизира може би най-простото и най-дълбоко преживяване  - преживяването на нещо вечно, което човек може да изпита в моментите, когато се чувства безсмъртен и недосегаем.

...

Алхимичният камък символизира нещо, което никога не може да бъде изгубено или разтворено, нещо вечно, което някои алхимици сравняват с мистичното преживяване на Бога вътре в душата. Необходимо е продължително страдание, за да изгорят всички повърхностни психични елементи, скриващи камъка. Но някакво дълбоко вътрешно преживяване на цялостната личност се случва на повечето хора поне веднъж в живота. От психологическа гледна точка истинската религиозна нагласа се състои в усилие да се открие това уникално преживяване и постепенно да се нагоди към него (знае се, че камъкът сам по себе си е нещо вечно), така че цялостната личност да стане вътрешен партньор, към който е трайно обърнато нашето внимание.”

Интуитивно съм ги усещала нещата посочени по-горе, но определено бях изненадана да открия, че цялостната личност също има тъмна страна. То е логично в този дуален свят, но .... сигурно като се каже „цялостност”, се пренасям в някакво друго измерение, което обаче не е тук.

Ето и една стара иранска приказка, която илюстрира двойният аспект на цялостната личност и тълкуването и, които извадих заедно с горните цитати от една статия на Мари-Луиз фон Франц – „Процесът на индивидуация”, съдържаща се в книгата „Човекът и неговите символи” с автори Карл Юнг и няколко негови ученици:

„Тайната на Бат Баджер

Великият и благороден принц Хатим Таи получава заповед от своя цар да проучи тайнствения Бат Баджер (Замък на несъществуването). Когато го приближава, след като е преминал през много опасни приключения, той разбира, че никой не се е връщал от там, но настоява да отиде. Посреща го един бръснар с огледало в някакво кръгло здание и го води в банята, но що принцът влиза във водата, се чува гръмотевичен шум, става съвсем тъмно, бръснарят изчезва и водата започва бавно да се покачва.

Хатим плува отчаяно, докато водата стига до върха на кръглия купол, който образува покрива на банята. Вече се страхува, че е загубен, но казва една молитва и се хваща за централния камък на купола. Отново гръмовен шум, всичко се променя и Хатим се оказва сам в пустинята.

Скед дълго и мъчително скитане той стига до красива градина, в средата на която в кръг се издигат каменни статуи. В центъра на кръга вижда папагал в клетка и един глас отгоре му казва: „О, герою, ти може би няма да излезеш жив от тази баня. Веднъж Гейомарт (Първия човек) намери един огромен диамант, който светеше по-силно от слънцето и луната. Той реши да го скрие някъде, където никой да не може да го намери и построи тази магическа баня, за да го запази. Папагалът, който виждаш тук, е част от магията. В краката му лежат златни лък и стрела на златна верига и с тях можеш да се опиташ да застреляш папагала три пъти. Ако го улучиш, магията ще бъде вдигната, а ако не, ще се вкамениш като другите тук”

Хатим се опитва веднъж и не успява. Краката му се вкаменяват. Пропуска още веднъж и се вкаменява до гърдите. Третият път той само затваря очи и извиква: „Бог е велик!”, стреля наслуки и този път улучва папагала. Отново гръм, облаци прах. Когато всичко утихва, на мястото на папагала вижда огромен, красив диамант, а всички статуи са оживели. Хората му благодарят за спасението.”

Читателят ще разпознае символите на цялостната личност в тази история – Първият човек Гейомарт, кръглото здание с формата на мандала, централният камък и диамантът. Но този диамант е заобиколен с опасности. Демоничният папагал означава злия дух на подражание, който прави така, че човек да пропуска целта и да се вкаменява психологически. Както подчертах по-рано, процесът на индивидуация изключва всяко папагалско подражаване на другите. В много страни хората са се опитвали да копират във „външно” или ритуално поведение  първичното религиозно преживяване на своите велики религиозни учители – Христос или Буда, или друг светец – и са се „вкаменявали”. Да се върви по стъпките на един велик духовен лидер не означава, че трябва да се копират и да се преживяват формите на индивидуационния процес, извършен в неговия живот. То означава да се опитаме с искреност и преданост, равни на неговите, да живеем собствения си живот.

Бръснарят с огледалото, който изчезва, символизира дарбата за разсъждение, която Хатим загубва, когато му трябва най-много. Покачващите се води представят риска от удавяне в несъзнаваното и изгубване в собствените си емоции. При разбиране на символните указания на несъзнаваното човек трябва да бъде много внимателен да не излезе вън от себе си или да се „размине със себе си”, а да остава емоционално в себе си. И наистина, жизнено важно е Азът да продължава да функционира по нормален начин. Само ако остана обикновено човешко същество, разбиращо своето несъвършенство, аз мога да стана възприемчив за смисловите съдържания и процеси на несъзнаваното. Но как може едно човешко същество да понесе напрежението да се преживява в единство с цялата вселена и в същото време да е само жалко човешко създание? Ако, от една страна, аз се презирам като просто статистическо число, моят живот няма смисъл и не си струва да се живее. Но ако, от друга страна, се чувствам част от нещо много по-велико, как бих могъл да се задържа стъпил на земята? Наистина е много трудно да се поддържат в единство тези вътрешни противоположности, без човек да се наклони в едната или другата крайност.”

С хиляди извинения за сериозния текст и съмнителните му качества, както все ще се намери някой да си помисли, ако не да каже в тази предпразнична вечер, ви казвам „Лека нощ!” :)

...

P.S. Все пак, основното послание на текста е „да живеем собствения си живот” и аз това се каня да направя в следващите няколко дни. :)